

В ежедневната практика има две средства, които според мен се бъркат много по-често, отколкото си говорим: Sepia и Carcinosinum.
На теория те са много различни. Едното е хормонално и дълбоко физиологично по своя израз, другото е вкоренено в дългосрочно емоционално обуславяне и свръхчувствителност. Но при реалните пациенти — особено сега — те могат да изглеждат почти идентични.
Говоря за пациентите, които идват с burnout, модели на угаждане на другите, проблеми с границите, симптоми от хистаминов тип, възпаление и общото усещане, че животът напълно ги е затрупал.
Предизвикателството е, че и двете средства могат да се впишат точно в тази картина.
Както Sepia, така и Carcinosinum често се появяват при хора, прекарали години в приспособяване към другите.
Те са тези, които:
И двете могат да се впишат във възпалителни, свръхчувствителни състояния — екзема, алергични тенденции, сенна хрема, хранителни реакции, прояви от хистаминов тип, дори автоимунни модели на заден план.
Така че повърхностно те могат да изглеждат много сходни.
Но „защо“-то отдолу е напълно различно.
При Sepia това, което виждам най-ясно, е своего рода физиологично и емоционално изчерпване.
Често присъства:
Не толкова психологически перфекционизъм, колкото системата просто да е изчерпала капацитета си.
И реакцията често е оттегляне.
Те започват да се отдръпват — не защото съзнателно са избрали граници, а защото нямат вече какво да дадат.
Има един вид „изключване“, което се усеща защитно.
Carcinosinum се усеща много различно, ако поседите достатъчно дълго с него.
Това често са хора, прекарали цял живот в приспособяване към очакванията.
Те са:
Но под повърхността има изтощение.
Ключовата разлика е: те не се оттеглят лесно.
Дори когато са изчерпани, продължават напред. Продължават да угаждат. Продължават да държат всичко заедно.
Така че вместо срив чрез оттегляне, се получава срив вътре в продължаващото функциониране.
Именно тук burnout-ът често става толкова объркващ.
И двете средства могат да се проявят в съвременни възпалителни картини — особено това, което днес бихме нарекли състояния от хистаминов тип: сенна хрема, кожна реактивност, хранителна непоносимост, променящи се алергични реакции.
Но отново, моделът отдолу е различен.
При Sepia често виждам възпаление, съпътствано от застой — хормонален застой, забавено елиминиране, онова усещане за „заседналост“ в системата.
При Carcinosinum е по-скоро свръхреактивна система — всичко е прекалено, прекалено реактивно, прекалено лесно задействано.
Едното е по-блокирано и изчерпано, другото — по-сенсибилизирано и претоварено.
Ако трябваше да го опростя в клиниката, бих се запитал:
Sepia казва: Не мога повече да давам, затова се отдръпвам.
Carcinosinum казва: Все още трябва да бъда всичко за всички, дори изтощен/а.
Тази разлика е фина, но клинично е всичко.
Припокриването обикновено предизвиква объркване точно при пациентите, които виждаме все повече и повече:
Ако гледате само симптомите, те лесно могат да изглеждат взаимозаменяеми.
Но когато започнете да се вслушвате в модела на приспособяване във времето, те се разграничават доста ясно.
Това, което намирам за най-интересно, е, че Sepia и Carcinosinum ни показват два много съвременни модела на срив.
Единият е срив чрез физиологично изчерпване и оттегляне.
Другият е срив чрез дългосрочно емоционално свръхприспособяване, докато продължава функционирането.
И двете завършват в сходни клинични картини — burnout, възпаление, свръхчувствителност, но стигат дотам по много различни вътрешни пътища.
И според моя опит именно този вътрешен път определя предписанието, а не повърхностната симптомна картина.
Съдържанието, споделено тук, е предназначено единствено за информационни цели и не трябва да се разглежда като заместител на професионален медицински съвет, диагноза или лечение от квалифициран и лицензиран здравен специалист. Възгледите и мненията, изразени в тази презентация, принадлежат на автора и не отразяват непременно позицията на CHE или свързани с нея организации.

Разработка от Avinir Web LTD.